отговор:

      Тома - (на гр. Тома е транслитерация на арамейската дума “близнак”), един от 12-те апостоли, наречен Близнак /Йн. 11:16; 20:24; 21:2/. Освен при призоваването му сред 12-те, което е записано от Матей /10:3/, Марко /3:18/ и Лука /6:15/ единствените случаи, при които той се появява в евангелския разказ са докладване от Йоан. Когато Исус беше извикан от Мария и Марта и трябваше да се върне в Юдея, Тома каза на другите ученици: “Да отидем и ние, за да умрем с Него” /Йн. 11:16/. През седмиците предшестващи този случай юдеите от Ерусалим два пъти се бяха опитали да убият Исус с камъни /8:59; 10:31/ и Тома се страхуваше, че още едно отиване в Ерусалим ще доведе единствено до смъртта на Исус и последователите Му.
      В нощта на предателството, докато Исус се опитваше да обясни страданието, смъртта, възкресението и възнесението, които щеше да преживее /13:31-14:4/ Тома възкликна: “Господи, не знаем къде отиваш, а как знаем пътя?” /14:5/, очевидно неразбирайки важността на Господните думи. Тома не присъства, когато Исус за първи път се появи пред учениците, в горната стая, след възкресението и отказа да повярва на разказа на другарите си, освен ако той лично не се убеди в него /Йн. 20:24,25/.
      Седмица по-късно, когато Исус отново се появи, Тома беше там /ст. 26/ и възкръсналият Господ го прикани да докосне ранените Му ръце и ребра. Тома в отговор възкликна: “Господ мой и Бог мой” /ст. 28/, при което Исус му каза: “Блажени ония, които без да видят са повярвали” /ст. 29/. Всъщност нежеланието на Тома да повярва на разказите за възкресението, ни дава убедително доказателство, че то е исторически факт. Но от друга страна Исус нежно укори мудността му да повярва, защото ако достоверността на това велико събитие се приемаше само от очевидци, как можеше да се очаква от онези, които никога не са виждали възкръсналия Христос да повярват в него.
      По-късно Тома беше един от учениците, на които Христос се яви в Галилея /Йн. 21:1,2/, споменат е и с другите 10 ученика в горната стая след възнесението /Деян. 1:13/. Тези случаи от живота на Тома го характеризират като човек ревностно предан на своя Господ /Йн. 11/, бавен да възприема непознати истини /гл. 20/ - но вероятно не по-бавен от съучениците си - и като човек, който трудно вярва в думите на други /гл. 20/. Именно от това произлиза популярният израз “Тома Неверни”.
      Според едно предание Тома служи в Партия и Персия и умира в Едеса. Според друго, апостолът отива в Индия, и умира там като мъченик. Второто предание произлиза от апокрифните “Деяния на Тома”, ръкопис в гностичен стил, със съмнителна стойност, датиран от II-и век. Място, близо до Мадрас, Индия, е наречено Хълм на свети Тома. Древна християнска общност в южна Индия, известна като “християни Тома” проследява своя произход до апостола, но дали Тома свързан с ранните дни на християнството в Индия е апостолът или друг ранен християнин със същото име не е известно.

отговор:

      Имаме твърде оскъдна информация от Библията и историята за Николаитите. Това е една от еретическите секти, която тормозеше църквите в Ефес и в Пергам (виж ст.15), а може би и на други места. Иреней идентифицира николаитите като секта на гностиците: “Йоан, ученикът Господен, проповядваше тази вяра (божествеността на Христос) и търси чрез провъзгласяването на евангелието да премахне тази грешка, която чрез Церинт беше разпространена между хората, а много време преди това - от николаитите, които са издънка на това “познание”, фалшиво наречено така, за да ги смути и за да ги убеди, че има само един Бог, Който е направил всичко чрез Словото Си” (Оп.сит. III. 11. 1; “Предникейските отци”, том I, стр.426).
      Съществуват също така исторически доказателства за една секта на гностиците, наречена секта на николаитите, около един век по-късно. Някои църковни отци, които пишат за тази секта (Иреней, Иполит “Опровержение на всички ереси” VII. 24), приемат, че нейният основател е Николай от Антиохия, един от седемте дякона (виж Деяния 6:5). Дали традицията за Николай - дякона е вярна, ние не знаем, но сектата може би е същата като тази, спомената от Йоан. През втория век поне привържениците на тази секта са учели, че делата на плътта не извиняват чистотата на душата и следователно нямат никакво отношение към спасението.

отговор:

     Мнозина са се опитвали да използват притчата за богаташа и бедния Лазар в старанието си да докажат, че веднага след смъртта хората отиват или в пъкъла, или в рая.
    Важно е да се отбележи, че това е притча. Тя е пета от поредица притчи: изгубената овца, изгубената монета, изгубеното момче (Лука 15) и нечестния слуга (Лука 16:1-11). Притчите са предназначени да ни учат на важни морални принципи. Обикновено притчата ни представя една или две поуки. Думата, която тук Исус използва за “пъкъл” е “hades”, мастото за мъчения от гръцката митология. Всички евреи слушащи Неговата беседа биха разбрали, че Исус използва добре познат мит, за да илюстрира идеята Си. Ако разгледаме подробно цялата притча, бързо ще разберем, че тя е наситена със символи, които Исус никога не е възнамерявал да приемаме буквално, както и всички други притчи. Например, ние нямаме вълна и четири крака като овцете. Не сме и метал като сребърната монета. Въпросът във всяка притча е какви са важните морални поуки. Ние се оказваме в голяма беда ако се опитваме да приемем всеки детайл от притчата буквално, вместо да търсим поуката, която Исус се опитва да ни научи.

    Нека приемем, че притчата за богатия човек и Лазар е буквална история. Разговарят ли всъщност хората от ада и небето? Могат ли тези в небето да видят хората горящи в ада? Могат ли те да чуват техните писъци? Имат ли всъщност душите пръсти и езици, както е описано в притчата? Авраам трябва да има голямо лоно, за да събере всички личности, които отиват там.
    Да се приеме една притча буквално означава да се създадат големи проблеми. Небето би било ужасно място, ако ние виждаме постоянните, вечно съществуващи страдания на нашите приятели. Защо Исус е използувал тази история? Какъв урок се е опитал да ни научи?

    Евреите имали подобна история описваща смъртта като преминаване през долина от тъмнина и описваща спасението като бягство към сигурността на Авраамовото лоно и вечната загуба отиваща към разрушение. Исус използвал тази история за да ни научи на три неща. Първо, евреите вярвали, че богатствата били знаци на благоразположение на Бога, а бедността била знак на Неговото недоволство. В тази история, богатият човек, който евреите мислели че е благословен от Бог свършва в ада, а бедния човек в рая. Исус разменил местата на очаквания край.
    1. Богатства спечелени чрез алчност, нечестност или подтискане на бедните не са изобщо знак на благоразположение от страна на Бога.
    2. Притчата описва неизменната голяма пропаст. Исус ясно казва, че няма втора възможност след смъртта. Решението взето по време на живота, определя вашата вечна съдба.
    3. Исус посочва, че ако фарисеите са отхвърлили ясни учения на Божието Слово относно спасението, те биха отрекли също и такова могъщо, свръхестествено ефектно чудо, като възкресяването от смъртта.
    Евреите винаги са разпитвали Исус за знамения. Той им дал най-великият знак. След кратко време Той възкресил Лазар от мъртвите (Йоан 11:11-14,43,44). В резултат евреите се почувствували заплашени и се опитали да убият Лазар (Йоан 12:10). Те също заговорничели да унищожат и Исус. Те са чели писанията с було на очите си (2 Кор.3:14-16). Те не са успели да разберат, че "всички писания" свидетелствуват за Исус (Йоан 5:39). Когато Исус възкресил Лазар от мъртвите те не повярвали. Неговите думи в Лука 16:31 били пророчески: "Ако не слушате Мойсея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедите."
    Писанията са нашият последен авторитетен източник. Исус използувал известната еврейска история, за да илюстрира тази мощна истина и по този начин цялата Библия е в красива хармония.

     Притчата е история, която ни учи на някакъв морален урок или истина. Въпреки, че може да не е действителен случай, тя е правдива и отразява живота, какъвто е. Разказва се с цел да се изтъкне дадена централна точка или тема, като всички подробности в притчата целят да подсилят нейното звучене. Но трябва да се знае, че не е основателно на всяка подробност да се приписва конкретно духовно значение.
     Исус често използваше притчи в поучението Си, главно поради две причини:
    -   да разкрие истината на тези, които вярват;
    -   да скрие истината от онези, които са я отхвърлили и/или са закоравили сърцата си за нея; (Мат.13:10-17; Марк 4:10-12)

     Шест стъпки за изучаване на притча:
    1.   Определете какво се случва в нея. Тъй като тя набляга или изяснява дадена истина, вие трябва да изследвате "каквото" и "защото" на притчата. Защо е казана? Какво подсказва?
    2.   Търсете обяснение на истинското значение на притчата. Това може да се направи, като изследвате контекста на притчата, и по-конкретно тълкуванието на притчата, което Исус дава на слушателите Си. Не й придавайте някакво значение извън онова, което авторът на притчата ясно изявява или показва на своите слушатели.
    3.   Намерете централната или фокусираната идея на притчата. Всяка притча съдържа една централна тема или идея. На детайлите от разказаната история не могат да се придават значения, които са независими от основното учение на притчата.
    4.   Понеже притчата има една централна тема или идея, вие трябва да определите кои са главните детайли и кои маловажните. Не всички подробности в притчата са от съществено значение. Да им са придава значение, което не е в съответствие с контекста на притчата или с централното учение, което тя носи, означава да се отдалечим от истинското й значение. За главен детайл се счита само този, който подсилва централната тема на притчата.
    5.   Тълкувайте притчите по-скоро в контекста на библейската култура, отколкото в контекста на съвременната ни култура.
    6.   Притчите никога не бива да бъдат основа за постановяване на нова доктрина. Те по-скоро потвърждават или разширяват дадена доктрина, отколкото да я постановяват, защото са по-абстрактни от чисто доктриналните пасажи.

отговор:

      Множеството теории, оптитващи се да обяснят Бога и многото аргументи за и против Неговото съшествуване, показват, че човешката мъдрост не може да проникне в божествената. Опита да се изучи Бога на база само на човешка мъдрост е подобен на изследване на съзвездията с увеличително стъкло. Оттук за мнозина Божията мъдрост е “скрита мъдрост” (1 Коринтяни 2:7). За тях Бог е мистерия. Павел писа: “Никой от първенците на тоя век не я е познал, защото ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на Славата” (1Коринтяни 2:8). Една от най-основните заповеди на Писанието е “да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата с душа и с всичкия си ум” (Матей 22:37; Второзаконие 6:5). Не можем да обичаме някого, за когото не знаем нищо, но не можем и чрез търсене да разкрием дълбоката истина за Бога (Йов 11:7). Как тогава можем да опознаем и да възлюбим Създателя?
      Бог може да бъде опознат. Познавайки трудното положение, в което се намира човекът, Бог в Своята любов и състрадание ни подава ръка чрез Библията. Тя разкрива, че “Християнството не е история на търсенето на Бога от страна на човека, а продукт на Божието откровение за Самия Него и за Неговите цели към човека” (Гордън Люъс, “Реши за себе си”). Това себеразкриване цели да сложи мост над пропастта между един бунтовен свят и един любещ Бог. Проявлението на Божията най-велика любов дойде чрез върховното Му откровение  Исус Христос, Неговият Син. Чрез Исус ние можем да познаем Отца, както Йоан казва: ”Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаваме истинния Бог” (1 Йоан 5:20). Исус каза: “А това е вечен живот да познаят Тебе, единия истинен Бог и Исуса христа, Когото Си изпратил” (Йоан 17:3). Това е една добра вест. Макар, че е невъзможно да опознаем Бога напълно, Писанието позволява едно практично познание за Него, което ни е достатъчно, за да влезем в спасителни взаимоотношения с Него.
      Начинът по който се учим да познаваме Бога на Библията се различава от всички други методи за придобиване на познание. Не можем да поставим себе си над Бога и да Го третираме като обект на анализиране и изследване. Затова, когато търсим познание за Бога трябва да приемем Неговото собствено откровение – Библията.

       Библията разкрива основната същност на Бога чрез Неговите имена, действия и качества.

       Божиите имена. По времето, когато са създавани Писанията, имената са имали важно значение, както все още имат в Близкия изток и Ориента. Там се счита, че името разкрива характера на притежателя си, неговото истинско естество и самоличност. Еврейските имена “Ел” и “Елохим” (Бог) разкриват божествената сила на Всевишния. Те Го описват като силен и могъщ, Бог на сътворението. (Битие 1:1, Изход 20:2, Данаил 9:4). “Елион” (Всевишен) и “Ел Елион” (Бог Всевишен) подчертават Неговото положение (Битие 14:18-20, Исая 14:14). “Адонаи” (Господ) представя Бога като всемогъщ Владетел (Исая 6:1, Псалми 35:23). Тези имена открояват царствената и върховна същност на Бога. Други имена откриват Божията готовност да влезе във взаимоотношение с хората. “Шадай” (Всемогъщ) и “Ел Шадай” (Бог Всемогъщ) определят Всемогъщия Бог, източник на благословение и утеха (Изход 6:3, Псалми 91:1). Името “Яхве”, преведено с “Йеова” или “Господ”, подчертава Божията заветна вярност и милост (Изход 15:2,3, Осия 12:5,6). В Изход 3:14 Бог описва Себе Си като “Аз Съм Този, Който Съм”, или “Аз ще бъда това, което ще бъда”, показвайки непроменимото Си отношение към Своя народ. Понякога Бог се разкрива още по интимно – като “Отец” (Второзаконие 32:6, Исая 63:16, Еремия 31:9, Малахия 2:10), наричайки Израил “Мой Син и Мой първороден” (Изход 4:22). В Новия Завет Исус използваше “Отец”, за да ни доведе в близки и лични отношения с Бога. (Матей 6:9, Марко 14:36)

       Божиите действия. Библейските писатели отделят повече време за описание на Божиите действия, отколкото на Неговото същество. Той е представен като Създател (Битие 1:1, Псалми 24:1,2), Вседържител на света (Евреи 1:3), Избавител и Спасител (Второзаконие 5:6, 2Коринтяни 5:19), носещ бремето за крайната съдба на човечеството, Той създава планове (Исая 46:11), прави предсказания (Исая 46:10) и дава обещания (Второзаконие 15:6, 2Петрово 3:9), прощава грехове (Изход 34:7) и в отговор заслужава нашето преклонение (Откровение 14:6,7). Писанията разкриват Бога като Владетел, “Цар Вечен, безсмъртен, невидим, единствен Бог” (1Тимотей 1:17). Действията Му потвърждават, че Той е личен Бог.

       Божиите качества. Библейските писатели осигуряват допълнителни сведения относно същността  на Бога чрез свидетелства за Божествените Му качества. Божиите неизразими качества са аспекти на Неговото божествено естество, които не са дадени на творенията. Бог е самосъществуващ, защото притежава “живот в Самия Себе Си” (Йоан 5:26).  Той е независим по воля (Ефесяни 1:5) и сила (Псалми 115:3). Той е Вездесъщ, знаещ всичко (Йов 37:16, Псалми 139:1-18, 147:5, 1Йоаново 3:20), знае края от началото (Исая 46:9-11). Бог е навсякъде (Псалми 139:7-12, Евреи 4:13), напълно присъства във всяка част от пространството. Той е вечен (Псалми 90:2, откровение 1:8), преодолява границите на времето, като присъства във всеки момент от времето. Бог е всемогъщ, всесилен. Това, че няма нищо невъзможно за Него, ни дава сигурност, че ще изпълни намеренията Си (Данаил 4:17, 25, 35, Матей 19:26, Откровение 19:6). Той е неизменен или непроменим, защото е съвършен. Той казва: “Аз съм Господ, Аз не се променям” (Малахия 3:6). Тъй като в определен смисъл тези качества определят Бога, те са неизразими с човешки език. Божиите изразими качества произтичат от Неговата любов към човечеството. Те включват любов (римляни 5:8), благоволение (Римляни 3:24), милост (Псалми 145:9), търпение (2Петрово 3:15), святост (Псалми 99:9), правда (Ездра 9:15, Йоан 17:25), справедливост (Откровение 22:12) и истина (1Йоаново 5:20).

      Терминът “троица” или “триединство” не се срещат никъде в Библията, но учението за триединната същност на Божеството е там. Св. Писание ни учи, че Божеството се състои от три лица: Отец, Син и Св. Дух. Но това не са трима богове, а Един Бог в три лица, три отделни личности. Трудно е да се асимилира нали? Но ако аз бих могъл да разбера Божието естество, това би ме смутило, защото бих се почувствал велик и мъдър като Него. Как мога да се покланям на такъв Бог? Благодаря, че Той е по-велик от моя интелект и моята логика. Затова Йов 11:7,8 ни поканва да се преклоним пред Безкрайния Бог: ”Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщия напълно? Тия тайни са високи до небето; що можеш да сториш? По-дълбоки са от преизподнята; що можеш да узнаеш?” Тук трябва да отбележим, че Божието естество не е единствената тайна в Писанието. Има и други неща непостижими за нашия ум. Богочовешката природа на Христос, това че Той е Бог и човек в една личност, сътворението на света, възкресението на мъртвите, са все въпроси, които превъзхождат капацитета на нашия ограничен ум. Нека разгледаме по-обстойно същността на Божието триединство.

      Две съвършено ясни твърдения се открояват в Библията. Първото ясно учение на Св. Писание е Божията единственост - Второзокание 6:4 и Марко 12:29: ”Слушай, Израилю, Йеова нашият Бог е един Господ.”  Същевременно обаче в Библията срещаме пак ясното учение за Божията троичност. Забележителен в това отношение е - Битие 1:26: ”И каза Бог: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие...” На еврейски глаголът трябва да се съгласува по род и число, т.е. съществително в множествено число нормално върви с глагол в множествено число! В този текст обаче, Бог - Елохим е в множествено число, а глаголът употребен с Елохим е в единствено число! Дълбокият смисъл на това е, че Бог е три в едно, че трите лица на Бога действват като едно! Какви са отношенията между трите лица? Съвършено единство в мисли, планове и намерения, но отделни независими личности със специални функции. Докладът за кръщението на Спасителя е един от рядките пасажи, където трите Личности едновременно манифестират Себе Си ясно разграничени.  Матей 3:16,17:   ”И като се кръсти Исус, веднага излезе от водата; и ето отвориха Му се небесата и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него; и ето глас от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.” Христос, Божият Син се кръщава и се моли на Отца. Отец заявява, че това е Неговият възлюбен Син и Св.Дух под формата на светлинен гълъб трепти над главата на Сина. Констатираме пълна съгласуваност в действията на трите лица при сътворението на света, създаването на човека, изкуплението, боговдъхновението на Писанията и т.н.   Всяко едно от лицата е наречено Бог - Йоан 1:1,14 и 2 Коринтяни 3:17:  ”В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словотобе Бог...” ”И Словото стана плът и пребиваваше между нас, и видяхме славата Му като на единородния на Отца, пълно с благодат и истина” (Йоан 1:1,14).  ”А Господ е Духът, и гдето е Господният Дух, там е свобода” (2 Кор. 3:17)  В първия текст Синът е наречен Бог, а във втория - Духът.
      И трите личности са представени в Библията като вечни, всемогъщи, всезнаещи, святи. Те са равни, с еднакъв ранг и достойнство. Всяка от тях е съществувала винаги и не може да се каже, че Отец е съществувал преди Сина и Духа. В Новия Завет намираме формулата на троичността.   Матей 28:19:  ”Идете прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца, Сина и Святия Дух.” Най-удивителното е, че всяко от трите лица (всеки хипостас) е цялото, не част от цялото! Ако трябва да си послужим с нашата човешка математика Бог не е 1+1+1=3, а 1.1.1=1. Съвременната теория на множествата, която стана основа на математичния анализ се зароди в трудовете на немския математик Георг Кантор - (1845-1918 г.). Но колцина знаят, че интересът на самия Кантор, който бил дълбоко вярващ човек, към тези проблеми е възникнал от размишленията му над свойствата на святата троица! Вълнувалият умовете парадокс, как всеки хипостас на Троицата може да бъде тъждествен на тяхното единство доведе до Канторовата теория на множествата. На това място е основателно да включим и пояснения върху естеството на Отца, Сина и Духа.

      Как да си представим Бога? Всяка човешка представа за Бога е невярна и непълна, защото ограничава Безкрайния. Не трябва да си Го представяме като човек. Изобщо почти нищо не можем да знаем за Неговото физично битие. В Битие 1:26 четем, че човекът е бил създаден по Божий образ и подобие, но това сходство трябва да се разбира по-скоро в нравствен, интелектуален и духовен смисъл отколкото във физичен. Ап. Павел заявява - 1Тимотей 6:16: ”Който сам притежава безсмъртие, обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види; Комуто да бъде чест и вечна слава. Амин.” А в Йоан 1:18 четем, че Божият Син, Исус Христос е изявил Отца: ”Никой никога не е видял Бога. Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви.” Но Синът не е разкрил нищо от Божието битие, а характера Му. Той ни посочи, че Отец е безкрайно добър и любвеобилен Небесен Баща, свят, праведен истинен и верен, съвършен във всичките си действия. Има едно забележително изказване на Спасителя досежно естеството на Бога - Йоан 4:24: ”Бог е дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.” Това е дефиниция на Христос за Бога, именно “Бог е Дух”. Най-напред това определение отрича пантеистичното начало (сливане на Бога с природата). Бог е надсветовно (трансцедентно) Същество, абсолютно отличен от Своето творение (света). Второ, Бог не може да бъде ограничен по време и място. Той е извън времето и пространството, независим от времето и пространството. Бог е висша морална, интелигентна и духовна Личност, не безлична сила, Творец и Вседържител. До тук в обясненията на Отца, ние употребявахме понятието “Бог” и “Отец”, равнозначно (като синоними). Това не бива да ни смущава.
      Сега да се спрем на Сина, второто лице на Божеството. За Него имаме много повече данни, защото Той е посредникът в отношенията на Бога към човечеството. На три места в посланията си ап. Павел окачествява Христос като образ на Бога. Сам Христос заяви - Йоан 10:30: “Аз и Отец едно сме.” Той декларира пълното покритие и единство на Отец и Син в характер, нравствено естество, воля. Божествеността на Христос е била най-много атакувана, но е и най-ясната истина на Новия и Стария Завет.  Великият теолог на Новия Завет обсъжда личността и положението на Сина в знаменития пасаж Колосяни 1:15-17, който е бил предмет на много дискусии през вековете: “В Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание; понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него бе създадено; и Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява”. Христос е описан като “Първороден преди всяко създание”. Гръцки “прототокос” - първороден. Ранните църковни отци прилагаха това определение за Христос като вечен Син на Бога. В IV в. сл.Хр. александрийският епископ Арий създава арианската ерес - причина за много диспути и борби в църквата. Той твърдял, че Христос е първото и най-съвършено творение на Бога. Това налага свикването на първия вселенски събор в Никея - (Мала Азия) в 325 г. - който постулира, че Христос е роден а не сътворен. Следователно терминът “първороден” трябва да се приеме като фигуративен израз, представящ Сина като пръв по ранг, образ, взет от първородния в едно царско семейство. Думите “роден” и “първороден” означават, че положението на Христос е уникално и абсолютно. В нашия текст Павел изтъква позицията на Христос, за да посрещне аргументите на фалшивите учители, които твърдяха, че Христос е сътворен и отричаха Неговата супремация (върховенство). Във връзка със спасителния план, Христос прие човешко естество, което Той ще запази за винаги. Той бе възкресен с прославено, духовно тяло, каквото ще имат праведните при възкресението. Но човешкото естество на Христос е добавено към божественото Му естество, което не е намалено.
      Святия Дух е третото лице на Божеството. Той е най-тайнствената Личност на Триединството. Светият Дух е едновременно навсякъде, изпълва всичко, всепроникващ и все пак отделна Личност.

      Двата най-крупни факта, двете най-велики изяви на Божеството са сътворението на света и изкуплението на човечеството. Можем да си изясним до известна степен функциите на всеки хипостас в сътворението и изкуплението.
      Първо - как са участвали трите лица в сътворението на света. Ап. Павел нарича Бога “Създател на всичко” ? Ефесяни 3:9:  “И да осветлявам всичките в наредбата относно тайната която от векове е била скрита у Бога Създателя на всичко.” Отец е великата Първопричина за съществуването на всичко. Наблюдавайки света не можем да избегнем мисълта за един Създател “ Евреи 3:4: “Защото всяка къща се строи от някого; а Тоя Който е устроил всичко е Бог.” Световно известният изобретател Томас Едисон (1848 - 1931) имал фина религиозна душа. Когато веднаж се изкачил на Айфеловата кула в Париж, той вписал в златната книга следните слова: “На господин Айфел, на инженера, на смелия майстор на огромното изключително майсторско произведение на модерното инженерско изкуство посвещава тези слова един мъж, който изпитва най-голяма почит и най-голямо удивление пред всички инженери, особено пред най-великия между тях - Бога”. Можем да направим едно съвсем бледо сравнение - да си представим Бога Отца като Инженер Поектант. А за Сина се казва, че всичко е било създадено чрез Него “ Евреи 1:2 и Колосяни 1:16: “В края на тия дни говори нам чрез Сина, Когото постави наследник на всичко, чрез Когото и направи световете.” Втория текст Кол.1:16 е вече цитиран по-горе. Христос е Деятелят. Той привежда идеите на Отца в изпълнение и затова може да бъде сравнен с Инженер Изпълнител. Ролята на Духа в сътворението е отбелязана в Битие 1:2: “А земята беше пуста и неустроена и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата”. Образно-носещ се над бездната, над хаотичната материя, за да внесе ред и порядък. Божият Дух е активен агент при формирането и организирането на материята.
      Второ - изкуплението Отец участва с любовта Си.  Йоан 3:16: “Защото Бог толкоз възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” Любовта се измерва с величината на жертвата. Гледайки към кръста, ние проникваме в сърцето на Бога. На това средство за мъчение Той изля любовта си към нас. Чрез Христос любовтта на Божеството изпълва нашите болни и празни сърца. Исус увисан там като Божи дар и наш заместник. На Кръстта Троицата разкри напълно  Своето себеотрицание. Там беше най-пълното откровение на Бога за нас. Христос стана човек, за да умре за човеците. Там той стана наша “правда, освещение и изкупление” (1 Коринтяни 1:30). Всяка стойност и значение, които имаме или можем някога да имаме, идват от Неговата жертва на този кръст.Христос разкри пред всемира безграничната любов на Божеството и Неговата спасителна сила. Той разкри един триединен Бог, който с готовност премина през агонията на раздялата, движен от безусловната си любов към една разбунтувала се планета. От този кръст Бог отправя Своята изпълнена с любов покана към нас: “Помирете се ... и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христос Исус”.

отговор:

       Единствените доклади и описания на живота на Исус за записани в четирите новозаветни евангелия. Но и те самите мълчат за периода от детството на Исус до началото на обществената му дейност. Единствено в Лука 2:52 се споменава за този период обобщаващо, че Исус напредвал в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците. Причина за това мълчание е факта, че Библията описва историята на спасението на човека. В този смисъл тя се вълнува от раждането на Исус, както и по-късно от активната му дейност след неговата 30 годишнина. Времето между тези две събития не представлява интерес, защото Исус е растял като едно обикновено дете и е живял до момента на поемането на мисията си по-късно като всеки един нормален жител на Палестина
       Има някои спекулативни схващания за този междинен период от живота на Исус. Те считат, че той е бил през това време в далечна Индия, Китай или Япония. Тук трябва да признаем, че тези мнения нямата абсолютно никакво основа, на която да стъпят. Те обикновено се базират на много по-късно написани апокрифни книги целящи да приобщят християнството към някоя от източните религии и да покажат, че и основателя на християнството има нещо общо с тяхната религия. Проблемът е този, че тази претенция я имат различни религии. Уместно е да се постави въпроса, ако Исус е бил някъде извън Палестина, къде точно, в Индия, Китай или Япония? От друга страна учудващо е, че в учението на Христос никъде не се намират дори и следи от подобни източни религиозно философски разбирания, което би било нормално ако Исус е прекарал известно време извън Палестина. Разбиранията на Исус са обясними и разбираеми единствено и само върху  основата на еврейската религиозна традиция.

отговор:

        Библията е книга, която въпреки големината, както и дългия период на написване (около 1 600 години) запазва едно удивително единство на предлагания материал. Четейки я внимателно ще установим, че в нея има някои неточности свързани най-вече с цитирането на периоди от време. Един такъв пример е въпроса за престоя на евреите в Египет. В Бит. 15:13 се говори за 400 г. а в Изх. 12:40 времето е определено като 430 г. За да можем да разберем тези различия в докладите трябва да си зададем въпроса за целта на написване на Библията. Основната цел на нейното написване е да може човекът да разбере, че има Бог и че този Бог желае да му помогне и да го спаси от греха и злото, както и да му даде възможност още тук на земята да живее щастливо (2 Тим. 3:16,17). Някои хора възприемат Библията като една енциклопедия по различните видове науки. И затова те са много учудени и възмутени, когато установят, че примерно някой числа не съвпадат едно с друго. Библията е учебник за нашето спасение и всички останали въпроси в нея, като дати, числа, и имена, имат спомагателен характер. Авторите на библейските книги описвайки развоя на историята са използвали и историческите източници на времето си. Разбирането на този тип неточности в Библията е свързан с начина на нейното възприемане и очакванията, които си поставяме пред нея. Апостол Йоан в края на своето евангелие добре формулира смисъла на библейските книги,  Йоан 20:31: “А тези думи са написани за да повярвате, че Исус е Христос, Божият син, и като вярвате, да имате вечен живот в Неговото име.”
        Един друг вид проблеми свързани с “фактически грешки” в Библията са въпросите за някои имена на народи или отделни личности в Библията, за които историята нищо не докладва. По начало е важно да се отбележи, че историята не е наука, която дава пълното и точно пресъздаване на миналото. Тя самата също е в един постоянен процес на търсене, коригиране и пресъздаване на това минало. Библията е една древна книга, която на много места описва исторически процеси, както и главните действащи лица в тях. Един пример е древният народ на хетите. В Библията се споменава на 40 места за тяхното съществуване, могъщество и влияние. Историците в миналото са се присмивали на библейския доклад. Но от началото на 19 век на сам са открити редица египетски документи потвърждаващи съществуването на хетите. Днес никой историк не поставя под съмнение тяхната историчност. Друг подобен пример е асирийския цар Саргон. За него Библията докладва в Ис. 20:1. Голяма част от историците в миналото не са взимали на сериозно този библейски текст. Те са твърдели, че имат пълния списък на асирийските царе и че не е възможно да е царувал такъв цар. През 1843 г. бил открит град Хорсабад, в чиито руини се криел палатът на Саргон. След тези разкопки името на цар Саргон е поставено в списъка на асирийските царе. Цитирам тези примери за да подчертая, че не можем с лека ръка да поставяме историята а дори и другите клонове на науката като мерило за Библията. Времето често обръща нашите представи и коригира възгледите ни, в това число и много от научните постановки в дадени области. 
        Четейки Библията ние виждаме в нея една удивителна сила, която е променяла за добро умовете на милиони хора през хилядите години на нейното съществуване.

отговор:

       Библията е уникална, единствена и неповторима. Тя е призната за свята книга. Нейната святост е призната и от съдебните системи в повечето страни, където тя е приета като гарант, че свидетелите заклеващи се в нея, ще говорят истината и само истината. Названието “Библия” идва от гръцката дума за “книги”. Книга на книгите означава, че това е книга съдържаща в себе си други книги и че никоя друга не може да се сравни с нея.
       Всъщност, какво я прави толкова уникална? Това е нейното написване. 40 различни по култура, интелект и образование автори пишат нейните 66 книги на Стария и Новия завет в продължение на повече от 1 500 години. Фактът, че тази книга днес все още съществува, печата се и се превежда на нови езици, говори много за нейната неповторимост. Съдържанието на Библията също е уникално. В нея има древна история, красива поезия, точни пророчества и велики обещания. Проследявайки мистериозните и жизненоважни за нас въпроси, тя и днес е също толкова актуална, с както по времето на нейното написване.
       Библията дава отговори на всички важни въпроси. Как е възможно това? Нейното боговдъхновение е единственият отговор на този въпрос. Единството, хармонията и липсата на противоречия доказват, че Библията е книга на книгите, защото Бог е вдъхновил нейните автори да запишат Неговите вести към хората. С други думи, в Библията са записани Божиите мисли, изразени чрез човешки думи. Тя разказва какво е било в миналото; отразява времето, в което живеем днес, но най-важното е, че ни разкрива бъдещето. Хората наричат Библията “книга на книгите”, но истината е, че тя е много повече от това.
       Уолтър Скот, знаменитият английски поет и писател, автор на много книги със световна слава, когато лежал на смъртния си одър, се обърнал към зет си и казал: “Сине мой, донеси ми книгата.” В дома му имало много голяма библиотека, затова неговият зет попитал: “Каква книга, татко?” Умиращият Скот отговорил: “Сине мой, на земята има само една книга, която може да се нарече Книгата – това е Библията.”

отговор:

       Названието камилска птица или камилоптица се среща на няколко места в Библията и се отнася за щрауса. Левит 11:16, Второзаконие 14:15, Йов 39:13, 30:29, Исая 13:21, 34:13, 40:23, Еремия 50:39, Михей 1:8

отговор:

       Библията се състои от множество различни книги писани от около 40 различни автори живели по различно време. Тук възниква въпросът: Защо точно писанията на тези автори се считат за Боговдъхновено слово, Библия?  Кой определя кои книги да се включат в Библията и кои не?
       Всичко показва, че Бог е ръководел тази работа чрез посветени мъже. Авторът на първите пет книги на Стария завет е Мойсей, велик, боговдъхновен вожд на народа. Редица текстове в Мойсеевото петокнижие показват, че Бог е наредил на Мойсей да напише наредбите и постановленията (Изх.17:14; 34:27). А когато цялото петокнижие, наречено “книгата на закона” е било написано, то е било поставено до ковчега на завета, съдържащ двете скрижали на закона, т.е. на свято място: Втор.31:24-26:
       “А когато Мойсей написа на книга думите на тоя закон дори до край, тогава Мойсей заповяда на левитите, които носеха ковчега на Господния завет, като каза: Вземете тая книга на закона и турете я край ковчега на завета на Господа нашия Бог...”
       Това е началото на старозаветния канон. Следващият автор Исус Навин е направил същото с едноименната книга: Ис.Нав.24:25,26
       Задълбоченото изучаване на всички налични данни води до заключението, че колекцията от старозаветни свещени книги е била окончателно оформена с каноничен характер в 5-ти век пр.Хр. от колектив оглавяван от двамата велики водачи от възстановителния период след вавилонския плен, Ездра и Неемия. Тези двама мъже са притежавали забележителна интелектуална и духовна ерудиция и са били от душа посветени на Божията кауза. Юдейското предание чрез различни автори потвърждава това заключение.  Исус Христос и апостолите определено вярваха в авторитета и боговдъхновеността на Еврейската Библия, както се вижда от многочислените позовавания на текстове от Стария Завет. Оформянето на канона на Новия Завет има своя прототип в канона на Стария завет. В целия гръцки свят гръцкият превод на Стария Завет става Библия на християнството. С нея християните възприели еврейската доктрина за боговдъхновеност, така че в книгите на Стария Завет те виждали Божие а не човешко слово. Освен Стария Завет, ранната християнска църква притежавала “Словата на Господа” получени от Исус или от апостолите, като очевидци. Църквата считала, че думите и пророчествата на Исус са толккова боговдъхновени колкото и тези на Стария Завет. В най-ранния християнски период се забелязват начални стъпки във формирането на новозаветен канон. В тази божествено дирижирана селекция два основни критерия са ръководели ранните християни при решаването на въпроса, кои книги заслужават място в Писанията и кои не.
       Първият критерий бил авторството. Християните считали, че евангелската вест за Исус и спасението може да бъде представена най-автентично от хора, които са били с Исус. Следователно, били са приети онези книги, които са дело на апостол или другар на апостол. Вторият критерий на ранната църква при подбора на канона бил съдържанието. Той изисквал оценяването на една книга от гледна точка на вътрешната последователност, съгласие с останалата част от Писанията и съобразена с християнската опитност. За вярващите християни разбира се остава единствено вярата, че Бог е ръководил това дело за формиране на Свещения канон на Библейския текст.
       Защо все пак в някои Библии има различни книги, които в други Библии липсват? Старият завет е писан в по-голямата си част на староеврейски и само малка част на арамейски език. Новият завет е написан на гръцки език. Още много отдавна текстове на Библията са били превеждани на други езици. Първият превод на Библията, или по точно на Стария завет, заедно с други свещени книги е бил поръчан от Птоломей II Филаделф и е бил завършен около 170 г.пр.Хр. от еврейски на гръцки език. Този превод е наречен “Септуагинта”. След написване на Новия завет се правят и други преводи на Библията. Най-известен от тях е преводът на латински език наречен “Вулгата”, направен за времето от 386 до 405 г.сл.Хр. от Йероним Блажени. За съжаление при двата най-големи превода на Библията: Септуагинтата и Вулгата в тях попадат и някои книги, които не са включени в еврейския старозаветен канон, те са наречени “апокрифи”. Писани са във времето от 300 до 100 г.пр.Хр. когато старозаветния еврейски канон е вече оформен и няма действащ Божи пророк, който да изявява Божията воля, както в старозаветното време. Тяхната автентичност не може да се докаже, и те много често съдържат учения нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези писания са били отхвърлени от апостолите и християнските писатели до средата на 2-ри век сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на 2-ри век сл.Хр. От тогава те не са били отхвърляни от католическата църква. Реформаторите взели твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт, тези книги още веднаж били въведени в някои протестантски църкви. Апокрифните книги били окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие.
      Тъй като множеството по късни преводи използват главно преписи на Септуагинтата, в тях попадат и апокрифните книги. За съжаление и двете издания на Българската Синодална Библия съдържат 11 апокрифни книги плюс 13 и 14 глави на Данаиил, които са апокрифни добавки към книгата на пр.Даниил, съдържаща в оригинал само 12 глави, и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата Естир.
      Апокрифните книги имат историческа и поучителна стойност, но ние не можем да ги приемем за боговдъхновено слово, както останалите канонични книги. В оригинала на еврейския Стар завет те не съществуват като канонични книги. Исус и апостолите често цитират текстове от Стария завет, но никога не са цитирали текстове от апокрифните книги. Каноничните книги са общо 66 на брой, 59 в Стария завет и 27 в Новия завет.

отговор:

       Свещеното Писание учи, че опитността на спасението включва няколко стъпки, които трябва да преживеем.
      Първата стъпка към спасението е вярата в Христос като личен Спасител. Това е всъщност основното изискване за спасение. Спасението от греха и вечният живот са безплатен дар от Бога. Ние се спасяваме не заради някакви наши заслуги или праведни дела, а само чрез вяра в жертвата на Исус Христос, нашият Спасител. От нас се иска да проявим дълбока вяра в Божия Син, Който стана наш Освободител и Спасител. На тъмничния началник във Филипи апостолите заявиха Деяния 16:31: “А те казаха: Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш ти и домът ти.”
     Втората стъпка, това е покаяние. Ние всички трябва да се покаем. Духовният живот започва с покаяние. На въпроса на сънародниците си в своята първа знаменита проповед ап. Петър отговори, като ги призова тържествено към покаяние - Деяния 2:37,38: “Като чуха това, те ужилени в сърцата си рекоха на Петра и на другите апостоли: Какво да сторим, братя? А Петър им рече: Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви; и ще приемете тоя дар, Светия Дух.”
     Покаянието е погнусяване и отвращение от собствените грехове и злини, дълбоко вътрешно чувство, че добрият Небесен Баща е оскърбен от моите деяния и че моето лично човешко достойнство е засегнато и омърсено. То отчита миналото на живота и е осъзнаване и връщане в себе си. Тук трябва да отбележим веднага, че покаянието е непостижимо чрез теоретични обяснения, не е плод на чисто човешки усилия. То може да бъде предизвикано само от Св. Дух, Който обзема човешкия дух и засяга съвестта.
     Третата стъпка, която трябва да направим, наричаме изповядване на греха. 1Йоаново 1:8,9: “Ако изповядваме греховете си, той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.” Можем да получим мир в душата си, като изповядаме греха си пред Бога, Който е готов да ни прости и да ни подари Своята чудесна благодат за по-чист и по-възвишен живот.
     Четвъртата стъпка Библията нарича новорождение или обръщане. На фарисеят Никодим Исус заяви: Йоан 3:3 “Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре (изново), не може да види Божието царство.” Новорождението е коренна промяна на вътрешната настройка, на стимули, цели и идеали, друга насока на целия живот. Нашето желание, че сме избрали да бъдем нови хора и да водим нов живот ние заявяваме чрез кръщението. Йоан 3:5 “Исус отговори: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.
     Петата стъпка в опитността на спасението това е освещението или усъвършенстване на характера. Докато изброените до тук духовни процеси са сравнително кратковременни, то освещението е процес на цял живот. Всеки ден трябва да напредваме, да побеждаваме слабости, да се очистваме. Животът ни трябва да бъде насочен напред и нагоре.

    Човекът, който разсъждава така, както е формулирано във въпроса, вероятно не е преживял истински тези пет стъпки. Неговото покаяние е продиктувано от страх от последиците на греха, а не от любов към Бога и затова не е истинско. Апостол Павел говори за тези два вида покаяние: 2Коринтяни 7:9-11 “Сега се радвам не за наскърбяването ви, но защото наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже скърбяхте по Бога...  Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние... но светската скръб докарва смърт.

     Ако в живота си не преживеем тези пет стъпки, които Библията ни посочва, не можем да приемем истински със сърце и ум Божият подарък, прощението и освобождението от греха и вечният живот. От друга страна не е грях да си мислим и да се надяваме на онова, което Бог е обещал на своите деца. На тези обещания се надяваха и вярваха патриарсите и пророците, за тях писаха и апостолите. Но нашето послушание трябва да е мотивирано от любов и признателност към Бога, а не от страх или опит за спечелване на спасението. Това е невъзможно !