СВОБОДАТА ДА СЕ ИЗВИСИШ
(коментар върху кн. "Даниил" - 6 глава)

            "Видя се добре на Дарий да постави над царството сто и двадесет сатрапи, които да бъдат над цялото царство, и над тях трима князе, един от които бе Даниил, за да дават сатрапите сметка на тях, и така царят да не губи. В това време Даниил се отличаваше от другите князе и сатрапите, защото имаше в него превъзходен дух, и царят намисли да го постави над цялото царство." (1-3 стихове)
            Личността на Дарий се появява в края на пета глава. Оттам става ясно, че той е поел управлението на града Вавилон, когато е бил на шестдесет и две години. Историческите свидетелства от онова време са твърде оскъдни и затова все още е проблем неговото идентифициране. Някои тълкуватели приемат, че става въпрос за Астиаг - дядото на Кир. Но по това време той е бил твърде стар. Разполагаме с данни, че около Кир е имало някаква група приближени, наречени киропагове. Историкът Ксенофонт говори за династия Ахемендите. Знае се още, че е имало Кир Велики и Кир Малки. Изглежда заради сплотяването на двата народа - мидяните и персите, Кир формално е предоставил управлението на империята на чистокръвен мидянин, за да не се предизвиква твърде силното, но подчинено на персите Мидийско царство. Най-вероятно това е бил неговият вуйчо Киаксар II, наречен още Дарий. В подкрепа на казаното могат да послужат намерените от онова време монети с образа на някой си Дарий. Но все още историческите свидетелства не са категорични, че Киаксар II е въпросният Дарий от "Даниил" - пета и шеста глави. Така или иначе, за около две години след превземането на Вавилон персийската държава (сега вече империя) формално се ръководела от близък на Кир Велики.

            Със светкавична бързина се пръснала мълвата за тайнствената ръка, появила се в късните часове на Валтасаровия пир, и за посланието, което написала. Градът бил превзет, царят по погрешка бил убит - всичко се изпълнило с удивителна точност. Името на Даниил се носело от уста на уста като някаква легенда. Огненият надпис все още стоял на стената, за да го видят Кир, Дарий и техните приближени. Това послание не било адресирано само към Валтасар. То се отнасяло и за тях. Трагичната съдба на Валтасар се оказвала многозначително предупреждение за всеки монарх. Как ли се е чувствал Кир, когато е разбрал, че същият Бог го е извикал по име? Сто и петдесет години преди да се роди и двеста години преди превземането на Вавилон Божията промисъл е предсказала съдбата му и с точност е описала превземането на непревземаемия град. Кир и Дарий са оценили този жест и, както се вижда, са решили да се съобразят със съветите на пророк Даниил. Кир си е давал сметка, че народите се покоряват твърде лесно, но много по-трудно се управляват. Затова първата работа на всеки световен монарх би трябвало да бъде създаване на необходимия ред, който да положи основите на бъдещата империя. Виждаме, че в този сюблимен момент не кой да е, а пророк Даниил, деветдесетгодишният старец, е привлечен в управлението на огромната Персийска империя. Той е поставен над сто и двадесет сатрапи (областни управители) и е на път да стане втория след царя. Това обаче никак няма да се хареса на персийските сановници, на вавилонските висши служители. "Тогава князете и сатрапите се стараеха да намерят причина против този Даниил относно делата на царството, но не можеха да намерят някаква причина или вина, защото той бе верен, и в него не се намери никаква грешка или вина." Десетки зорки очи са дебнели всяка негова крачка, всяка дума, жест или действие. Но напразно. Даниил е безупречен и верен. Завистта и злобата се оказват неспособни да хвърлят петно върху неговата личност. И след като не могат да открият нещо, което да го компрометира пред Дарий, те решават да противопоставят верността към Бога на верността към царя. Хитър замисъл - точно заради което Даниил е най-много ценен, точно заради това да бъде свален от власт. Имайки предвид, че Вавилон току-що е сменил своя господар и че Персийската империя е все още крехка, сатрапите заедно с двамата поставени над тях князе решават да се възползват от времето на прехода и под предлог, че искат да заздравят устоите на царството, да предложат указ, изискващ в продължение на тридесет дни всеки поданик на царството да се моли и да боготвори единствено персийския монарх. В указа предвиждат и наказание - всеки, който дръзне да "отправи някаква просба към какъвто и да е било бог или човек, освен до царя", да бъде хвърлен на лъвовете (7 стих). Дарий не е разбрал истинската цел на това предложение и поласкан от оказаната му чест, охотно го подписва.

            "А Даниил щом се научи, че била подписана забраната, влезе у дома си и като държеше прозорците на стаята си отворени към Ерусалим, падаше на коленете си три пъти на ден, молещ се на своя Бог, както правеше това по-напред." (10 стих). Странна постъпка - на пръв поглед дръзка и бунтарска! Какво е спряло Даниил да се затвори в покоите си, да спусне пердетата и никой да не знае на какъв бог се моли? Та той е високопоставен човек в персийското царство и никой, освен царя, не може да му държи сметка! Защо не се е оттеглил от двореца - толкова работа има в огромната империя? Много възможности са стояли пред него и той с лекота би заобиколил поставената уловка. Но не го е направил! Защо? В какво би се провинил, ако избегне конфликта със заповедта? Три причини, обвързани с верността, предизвикват реакцията на Даниил.

            Първата се корени във връзката между верността към Бога и човешките навици и привички. Навиците са "втората природа" на човека. Заедно с привичките те оформят динамичния стереотип, а оттам - традиционното поведение в ежедневието. Любовта към Бога не трябва да бъде само възторг, благоговение и сълзи. Тя трябва да стане жизнен принцип, като от сърцето навлезе в разума, в съвестта и във волята; със своя пламък да промени човека - неговата същност, характера, но и външността, поведението му. Ако това не стане, тя е само една емоционална изява, нищо повече. В ранните години на своята младост Даниил е взел две съдбоносни решения: "да не се оскверни" в нищо (спомнете си събитията в първа глава) и да посвети живота си в служба на Бога. Тези две решения осмислят неговия живот и го правят да бъде "човек с изящен дух". На тях е подчинена всяка фибра на душата - всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие. Въпреки че е заложник, Даниил е поставил живота си на принципна основа и не се задоволява само да копнее за доброто и да се възхищава от някакви идеали. Той се е посветил   на Бога с цялата си душа. В ежедневието му това се вижда най-добре. Всеки ден той е отделял часове за молитва, четене и песни. Всеки ден по три пъти е падал на колене срещу прозореца, отворен към Ерусалим, без да се срамува от своя произход и от вярата си в единния Бог. Това е било свято време, в което е общувал с Твореца и е хранел своята душа. Както тялото има нужда по два или три пъти на ден да приема определена порция храна, така и човешкият дух се нуждае от живителни сили, идващи от интимното общуване с Бога. Любовта към Бога трябва да бъде поддържана и развивана. В противен случай Неговото посещение в живота ни ще бъде като приливна вълна: ще дойде и ще се оттегли обратно в безкрая. От нас зависи дали ще я задържим, или ще я пуснем да си отиде. Бог дава пламъка, а от нас се изисква да полагаме грижи за поддържането му. Затова Павел пише: "Духа не угасвайте!" (1Сол.5:19). Ако не се обърне внимание на привичките и навиците, пламъкът на Божия огън може много бързо да бъде угасен. Исус илюстрира това с притчата за сеяча. Небесният сеяч хвърля словото на истината върху различни почви. Някои от семената падат на трънливи места. Те поникват, но бързо спират растежа си, защото тръните ги заглушават, докато постепенно изсъхнат. "Почвата с тръните са онези хора, които слушат словото, но грижите на този век и измамата на богатството заглушава словото и то остава безплодно." (Мат.13:7,22) Грешните навици и привички са онези пиявици, които бавно и неусетно, почти безболезнено изсмукват жизнените сили на обновения дух. Даниил сигурно е имал за пример трагичната съдба на еврейския народ след чудното освобождение от Египет... Пред очите на целия народ се изявиха делата на Божията творческа мощ, разтвориха се морските дълбини, прогони се пустинният мрак, за да вървят през нощта, отвориха се небесните хранилища, за да падат хлебни зърна за храна. Но грешните навици и привички така изсмукаха жизнените сили, че само двама влязоха в обещаната земя... Защото само месец след чудесата народът вече хленчи: "По-добре да бяхме умрели от ръката на Господа в Египетската земя, когато седяхме близо до котлите с месото и ядяхме хляб до ситост!" (Изх.16:3) Господ им дава хляб с уговорката всеки да вземе колкото му е необходимо. Но почти всички грабят двойно повече! Има и друга уговорка: да не оставят хляб за следващия ден. Но по навик доста хора се запасяват - и "червяса, и се разсмърдя". Все ропот, все угаждане на стари навици, докато останат само сухи кости в пустинята. Затова Даниил няма никакво намерение не за тридесет, но дори и за един ден да промени своята нагласа!

            Втората причина е уважението, което дължим на Бога. То е външната изява на нашите святи чувства. "Който се отрече от Мен пред хората, и Аз ще се отрека от него пред Отца." (Мат.10:33) Забележете, Исус казва "пред хората", тоест формално, само външно. Това е обида за Бога и Даниил за нищо на света не би го сторил...

 < НАЗАД >           < НАПРЕД >