III.
Рогът с човешки очи
След първата
ударна вълна на вестготите, предвождани от
Аларих (410 г.), ураганът на политическите събития
вече подготвя втора, много по-силна от първата. В
425 г. Атила със своите хуни навлиза в Италия и
започва да разорява град след град. Рим изпада в
панически страх. Император Валентиан III се
оттегля в Равена и виждайки, че не може да устои
на натиска, изпраща делегация да моли за
примирие. Начело на делегацията императорът
поставя не кой да е, а папа Лъв I. Папата успява да
убеди Атила да се оттегли и така спасява града.
Три години след нашествието на хуните при
устието на р. Тибър се появява флотата на
страшните вандали. Тези морски пирати са
предвождани от цар Гейзерих. Той е повикан от
Евдокия, жената на покойния император Валентиан.
Изглежда е искала да отмъсти на убиеца на мъжа си
Петроний Максим, който става император и я
принуждава да се омъжи за него. Когато вижда
настъпващите вандали, императорът се уплашва и
прави опит да избяга, но изпадналото в паника
римско население го залавя и насича на късове.
Така народът остава без император и без армия.
Към кого да се обърне за помощ? Имало в Рим само
един човек - папа Лъв I. И той успява да спаси града
от пълно унищожение. Така папата станал спасител,
"защитник на гражданите". Народът започнал
да гледа на него като на духовен и светски
господар. Затова този особен рог има човешки очи.
Действително прозорливата политика на римския
епископ и себепожертвувателността му спасяват
Рим и народа от пълно изчезване!
IV.
Малкият рог изкоренява
За да стане
политическа сила, папството трябва да преодолее
сериозни препятствия. В 476 г. водачът на херулите
Одоакър сваля последния римски император Ромул
Августул. Херулите нямат никакво намерение да
дадат каквато и да е власт на папите. Видно е, че е
рог, който пречи. Но владичеството им е твърде
краткотрайно. Политиката на римския епископ,
съгласувана с политиката на приятеля му,
византийския император Зенон, подтикват вожда на
остготите Теодорих да потегли с войските си към
Италия. В 489 г. Одоакър е победен, а четири години
след това - убит. Народът на херулите е претопен и
по този начин първият рог е изкоренен. Остготите
обаче са ариани и следователно не биха допуснали
за нищо на света папството да пусне своите пипала
в политиката. Вандалите в Северна Африка също
били ариани - непреодолима пречка за
католическото влияние. За да си разчисти пътя,
папството потърсило помощта на византийския
император Юстиниян (527-565) - най-великия владетел
на Източната Римска империя. В 533 г. той праща на
папа Йоан II писмо, в което го нарекъл "Глава на
всички святи църкви" и по такъв начин поставил
папската църковна институция на законна основа.
В по-късния Юстиниянов законник "Новеле" от
535 г. можем да прочетем, че "Рим е върхът на
най-висшето свещенство. Затова в съгласие с
решенията на съборите нареждаме пресветият папа
на древния Рим да бъде пръв между всички
свещеници, а негово превъзходителство епископът
на Цариград, или както го нарекохме - Новия Рим, да
заеме второто място след светия Апостолски
престол на древния Рим, който ще бъде председател
и поставен над всички останали престоли" [1.8].
Тези декрети са узаконени със сила. В 534 г.
византийските войски разгромяват вандалското
царство и то престава да съществува.
По-продължителна е борбата с остготското царство
в Италия. В 535 г. прочутият пълководец Велизарий
превзема Сицилия, в 536 г. - Неапол и Рим. В 537 г. се
водят кръвопролитни битки, предизвикани от опита
на остготите да си възвърнат Рим. В 538 г. Рим е
окончателно освободен. Борбата с остготите
продължила до 554 г., когато последните гарнизони
били напълно унищожени и племето престанало да
съществува. Така след падането на трите царства
(на херулите, вандалите и остготите) пътят за
възкачване на папството на императорския трон е
открит. Ето как в историята се изпълни и белег
номер три. От 538 г.сл.Хр. първата личност в Рим
фактически е папата, а църквата е единствената
универсална общност на Запада.
V. Малък,
но силен
"Той
наглед бе по-як от другите..." (20 ст., последната
част)
След
изчезването на арианските царства на херулите,
вандалите и особено на остготите ("трите
рога", които се изкореняват) Италия постепенно
се освобождава от варварските нашествия.
Ломбардите и саксонците, които идват след готите,
са слаби и племена. При тези обстоятелства за
римските епископи не е мъчно да запазят
независимостта на града. От друга страна,
Юстинияновият закон, с който се признава папата
за "Глава на всички църкви", както и
допълнителните разпоредби, влезли в сила след
превземането на Рим от пълководеца Велизарий,
създават необходимите правни и политически
предпоставки за развитието на средновековното
папство. Сцената чака някоя силна личност. И тя се
появява в 590 г. под името Григорий I. Той
принадлежи към управляващата класа на стария Рим
и е бил префект на града. След това става монах,
епископ и най-после бива избран в църквата
"Св.Петър" за папа (въпреки волята си, защото
желанието му било да стане мисионер и да
проповядва християнството между езичниците в
Англия). Неговото управление (590-604) трае само
четиринадесет години, но при смъртта му
християнският свят в Западна Европа вече е
признал официално римските епископи (папите) за
глава на цялата християнска църква. През тази
епоха византийският император бил суверен на
една част от Италия със седалище на екзархията
гр. Равена. Другата част от Италия била под
властта на ломбардите (наричани преди това
лонгобарди). Императорът бил ангажиран във войни
на изток и проявявал слаб интерес към своите
владения на запад. Те трябвало сами да се
защитават от постоянните нападения на
лонгобардите, които в 591 и 593 г. твърде много се
приближили до Рим. Григорий бързо поел
управлението и влязъл в преговори с водачите на
варварското племе. В ход била пусната хитрата
политика на Католическата църква - изпитано от
векове оръжие. Резултатът бил постигнат -
лонгобардите се оттеглили от Рим. Папата
застанал начело на отбраната и на други
италиански градове, намиращи се в опасност от
неприятелските нашествия. Той организирал
прехраната на населението, обезпечил достатъчно
войници за отбрана, подновил крепостните стени
около градските укрепления - действал като
светски и като духовен водач на народа. Така
папата станал фактически ръководител на Италия,
увеличил своя престиж и наложил волята си над
целокупното италианско духовенство. После
започнал твърде тактично да разширява духовната
си власт и извън границите на Италия. Делегирал
свещеници в много страни на Запад, поддържал
връзка с всички по-главни епископи от областите
на Галия, Испания и Северна Африка. Той заздравил
дисциплината в църквата, реформирал молитвата и
организирал литургията. Наистина, много
"човешко" има в тези усилия! Но в сливането
на религията с политиката и с властта е скрит
експлозив, който всеки момент може да избухне;
достатъчно е малко невнимание, а то е неминуемо...
Защото
пътят на папството също не е гладък. Той си има
своите възходи и падения. До девети век в малка
или в по-голяма степен папската институция е
зависима от кралете. След смъртта на Карл Велки,
по времето на управлението на сина му Людвиг
Набожни (814-840), започва освобождението от
кралското попечителство. Стефан IV (814-817) е първият
папа, който при избирането си не потърсил кралско
съдействие, както била практиката дотогава.
После се появява силната личност на папа Николай
I (858-867). За неговото възкачване и управление
летописите са запазили следното: "Горд и
енергичен, самоуверен, че той е господар на света,
току-що избран и то със съдействието на Людвик II,
който по това време пребивава в Рим, папа Николай
вече господства и над него, макар че привидно го
отрупва с внимание и подаръци. За първи път след
Адриян кралят придържа юздата на коня, за да го
възседне папата. И така, осланяйки се на
измислицата за Петровия понтификат, папа Николай
I дава простор на своето властолюбие, сякаш е взел
тази власт от самия Бог" (П.Фаркес, том III, стр. 18,
19). В края на IХ в. обаче папският престиж
катастрофално започва да пада. Причината е, че на
престола се възкачват изключително корумпирани
личности; за тях няма порок, който да им е чужд.
Отравяния, прелюбодейства, интриги, сплетни и
корупция правят престола на Католическата
църква зависим от волята на влиятелни жени и
крале. Малкият рог е на път да изчезне като такъв.
Но това не става. В ХI в. църквата прави
забележителен скок. Тя става изключително могъща
и с право тази епоха е наречена епоха на папската
автокрация.
Трима папи
представляват тази връхна точка: Григорий VII,
Инокентий III и Бонифаций VIII. Понтифактът им
обхваща един период от около двеста години, а
един от друг са разделени с приблизително сто
години. Те успяват да изградят една трайна Римска
църква, която съществува и до ден-днешен. В 1073 г.
кардиналите избират един свещеник на име
Хилдебранд, син на тоскански селянин, който става
папа под името Григорий VII. Неговата енергия е
безгранична, а вярата му във върховната власт на
папата почива на гранитна основа, създадена от
убеждение и смелост. В съзнанието на Григорий
папата е не само безусловен господар на
християнската църква, но и върховна арбитражна
власт при всички светски спорове. Издигнал
дребните германски князе до императорското
достойнство, папата може да ги свали по своя воля.
Или да произнесе своето вето върху издадените от
херцога, краля или императора закони, като
същевременно всеки, който би се одързостил да
оспорва някое папско постановление, се излага на
незабавно и безмилостно наказание. Григорий
изпраща папски легати във всички европейски
дворове, за да ги помоли да се съобразяват с него.
Някои се съгласяват, други - не. Най-бунтовно
настроен е Хенрих IV, който е в борба с поданиците
си още от шестгодишна възраст, като отказва да се
покори на папската воля. Той свиква събор от
германски епископи, обвинява Григорий VII във
всички възможни и невъзможни престъпления и го
обявява на Вормския църковен събор за свален от
престола. Папата му отговаря с отлъчване от
Църквата и подканва германските князе да се
отделят от своя недостоен господар. Последните,
много доволни от възможността де се освободят от
игото на Хенрих IV, поканват папата да дойде в
Аугсбург, за да им помогне да изберат нов
император. Григорий напуска Рим и тръгва към
север. Единственият изход за нежелания господар
е да се помири с папата. Той минава посред зима
Алпите, за да пристигне в Каноса, където папата е
спрял да почине за няколко дни. Облечен като каещ
се монах, Хенрих IV чака цели три дни (от 25 до 28
януари 1077 г.) пред затворените врати на замъка в
Каноса. Най-после му разрешават да влезе. Зъзнещ
от студ, гологлав, бос и изтощен от глад,
императорът се хвърля в краката на малкия дебел
старец, молейки го със сълзи: "Пощади ме, свети
Петре, пощади ме..!" "Каноса означава
най-дълбокото унижение на държавата и
най-високото издигане на Римската църква" -
пише историк от онова време. И макар че по-късно
Хенрих IV си връща нанесеното унижение и
принуждава папата да избяга в Салермо, където и
умира, папската институция след понтифакта на
Григопий VII вече не е зависима от благоволението
на кралете, а точно обратното - те стават напълно
зависими от нея. С премахването на инвеститурата
(получаване на духовни длъжности от кралете!) и
симоновщината (продаване на духовни служби на
онзи, който може да плати повече пари), както и с
въвеждането на целибата (духовните лица да не се
женят) Католическата църква става доста
независима от светската власт. Следващите папи
продължават тази политика. Властта на църквата
още повече нараства. Тя организира кръстоносни
походи, раздава корони и наказва непослушните
царе и крале.
При папа
Инокентий III (1198-1216 г.) Католическата църква
достига своя апогей. Той с лекота качва и сваля
крале, вдъхновява кръстоносни походи, а на
Латеранския събор под неговия натиск се създава
най-ужасната машина за насилие в Средновековието
- инквизицията. И сега нека да отбележим
най-интересното, най-особеното и озадачаващото в
папската институция: тя никога не е заемала
обширна територия. От географска гледна точка тя
е едно малко религиозно-политическо царство,
обхваща най-много един град като Рим, т.е.
"малък рог", но в ръцете си държи два мощни
инструмента за упражняване на натиск: изключване
и интердикт. Изключването е най-тежкото
наказание. Попаднал под това осъждане, човекът е
губел всякакви граждански права. Никой не е имал
кураж да му дава работа или убежище. Той не се е
ползвал от закрилата на законите и е бил лишен от
правото на църковно причастие, а според
средновековното мислене това означавало, че
изключеното лице е осъдено на вечна гибел.
Интердиктът е второто мощно оръжие за принуда.
Папата имал право да поставя под интердикт
градове, области, дори и цели държави. Когато
даден град попаднел под интердикт, в него
преставали всички религиозни обреди, освен
кръщение и изповед. Гражданските учреждения,
съдилищата, всички явни служби преустановявали
работата си - общественият живот замирал. Какво
точно съвпадение с пророческия символ - малък
рог, но силен!
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
