VI.
Надменността на малкия рог
В историята
не е позната друга сила, която да се е държала
така горделиво и надменно с кралете, със силните
на деня хора, както това е правела папската
институция. Според нея държавата няма никаква
власт над църквата и над нейните притежания, нещо
повече: тя трябва да се подчинява на изискванията
й. Кралят е васал на св.Петър и следователно е
подвластен и на папата. Гражданските закони са
валидни дотолкова, доколкото не противоречат на
папското право. Претенциите и твърденията на
папството са много точно формулирани в
съчинението "Диктатут папае", съчинение,
представящо гледището на папа Григорий VII за
ролята на църквата в тридесет и седем кратки
изречения.
Ето
някои от тях:
1.Римската църква е учредена от самия Бог.
2. Римският епископ единствен има правото да се
нарича универсален.
6. Папата е единствената личност, на която всички
князе целуват краката.
12. Папата има власт да сваля владетелите.
18. Никой не може да анулира папските решения, но
папата може да обезсилва решения и на светската
власт, когато те са несправедливи.
19. Папата не може да бъде съден от никого.
22. Римската църква не е съгрешавала, не съгрешава
и съгласно писанието - няма да греши."
Има ли в историята
друга религиозно-политическа сила с такова
високо мнение за собствената си стойност? Няма,
освен папската институция! И тук пророчеството е
изключително точно в своята преценка.
VII.
Богохулствата на малкия рог
"Ще говори
думи против Всевишния..." (25 ст.)
В посланието
на ап.Павел към солунците се дава описание на
действията и по-специално на богохулното
отношение на "малкия рог" през вековете:
"Да ви не прелъсти някой, защото онзи ден няма
да дойде (Второто пришествие), докато не дойде
първо отстъплението и не се яви човекът на греха,
синът на погибелта, който така се противи и
превъзнася над всеки; който се нарича Бог или
нещо, което за свято се почита, така щото да седне
в Божия храм като Бог и да показва себе си, че е
Бог" (2 Сол.2:3-5).
Според обясненията на Павел богохулство
означава да се приемат титли, които се отнасят
само за Бога, и да се изисква поклонение, на което
има право само Творецът. Нека да видим какво
казва историята по този въпрос:
1. "Светият Отец" е титлата, която Исус
дава на Бога, но папата не само че я присвои, а
даже отиде и по-далеч - към него се обръщат с
"ПРЕСВЯТ ОТЕЦ".
2. "Върховен понтиф" (пастироначалник,
първосвещеник) - титла, дадена единствено на Исус
Христос (Еф.1:22).
3. "Лъвът от Юдиното племе" - титла, дадена на
Исус (Откр.5:5). Папа Лъв Х и Лъв ХIII са я
присвоявали.
4. "Бог на земята" - обръщение към папа
Григорий III.
5. "Нашият Господ Папата" - по този начин се
обърнал кардинал Барониус и част от
католическите писатели към римския епископ.
6. "Пресветият и Преблаженият, който е
посредник от небето и Господ на земята, заместник
на св.Петър, Божият Помазаник, Господарят на
всемира, Бащата на кралете, Светлината на
света" (из акредитивното писмо, което папа
Мартин V дал на посланика си в Цариград).
7. "Пресветият Понтиф и Отец в Христа и Господ,
нашият Бог папа Лъв ХIII" (10.II.1814 г., при
ръкополагане на д-р Цистиани).
8. "Като заместник на Исус Христос папата е
наистина знамение на земята от Бога...Ти - казва
Бог на папата, - ти си камъкът, скалата, която е на
земята, както Аз Съм пък Този, Който съм в Небето.
Аз и ти, двамата сме неизменни, двамата сме
вечни..." [1.8]. Коментарът е излишен!
VIII.
"Ще воюва против светиите и ще ги победи"
Съединението на църквата с императорската власт
в IV в. дава възможност на Римската църква да
разрешава споровете сред мирянското и духовното
съсловие чрез силата на императорския меч. Всеки
инакомислещ бил обявяван за еретик, учението му -
за ерес, а групата, която образувал около себе си -
за секта. Декретите на християнските императори
чак до Юстиниян (виж "Кодекс на Юстиниян")
поставяли некатолиците вън от закона. В
продължение на двеста години църквата неуморно
преследвала езическите и християнските
"секти" в Италия, Африка, Близкия изток. В ХI
век папите организирали кръстоносни походи
срещу валдензите в Пиемонт (Алпите), а в ХII век
започнали да горят на клади катарите и
павликяните.
През
последната четвърт на ХII век център на
еретическите учения станала Южна Франция.
Най-широко разпространено било учението на
катарите (чистите). Това движение обхванало през
ХI - ХII век Италия, Франция, част от Германия и
други страни. В известен смисъл то произлязло от
богомилството в комбинация с други източни
учения. Много малко данни имаме за него, защото
писанията на катарите били унищожени от
църковните служители. Едно обаче е ясно - това
движение се обявило против официалната църква от
позициите на първоначалното християнство. В
Лангедок катарите са били подкрепяни и от
дворянството - нещо, което пречело на църквата да
се справи с тях с "мирни" средства: отлъчване
и анатема. Напразно ги разгромявали в
проповедите си преданите на папския престол
проповедници, напразно тези "нови манихеи"
били отлъчвани от вселенските и местните събори.
Броят на привържениците им непрекъснато растял...
Първият
опит да се мобилизира църквата за изкореняването
на ереста, пуснала дълбоки корени в Южна Франция,
е предприет от папа Александър III на Третия
Латерански събор през 1179 г. Съборът обещал
опрощение на греховете за две години на всички
участници в похода за масово избиване на
вероотстъпниците и "вечно спасение" на
онези, които загинат в борбата против еретиците.
Но тази акция имала малък успех. Нещата коренно
се променили, когато на престола встъпил
тридесет и осем годишният папа Инокентий III. Два
месеца след възкачването си той изпратил във
Франция доверениците си Рение и Ги с пълномощия
да организират преследването на катарите. В
инструкцията си папата им заповядал:
"Употребявайте против еретиците духовния меч
на отлъчването и ако това не помогне,
употребявайте против тях железния меч". Чрез
серия от политически ходове папата накарал
покровителя на катарите граф Реймон да се разкае
за своето застъпничество. Той предал седем
крепости и после застанал гол до кръста пред
папския легат, който го посрещнал, заобиколен от
епископи, пред голямата тълпа на входа на
местната църква. Легатът надянал епитрахил на
врата на Реймон и го въвел в църквата като с юзда,
докато всички присъстващи биели с пръчки по
раменете и по гърба каещия се грешник. Пред
олтара му дали опрощение, след това го накарали
да се спусне в подземието и да се поклони пред
гробницата на умрелия Пиер дьо Кастелно,
църковен прелат, чиято душа, както твърдели
служителите на църквата, "възликувала"
заради унижението на заклетия й враг. След това
начело на съпротивата в Лангедок застанал
племенникът на граф Реймон - Роже. Срещу него от
Лион тръгнала огромна войска кръстоносци - 20
хиляди конници и 200 хиляди пешаци, напътствани от
поредното послание на кръвожадния Инокентий III.
Като сеели смърт по пътя си и без да срещнат
решителна съпротива от страна на катарите (на
които било забранено да убиват), кръстоносците
завладели един от укрепените им пунктове (град
Безие), изгорили го и заклали всичките му 60 хиляди
жители. Когато попитали папския легат Арнолд
Амалрик как да отличават еретиците от
правоверните католици, той отговорил: "Убийте
ги всички, Господ ще познае своите!" След
победата си над катарите Инокентий III свикал
Четвърти Латерански вселенски събор. На него се
приело постановлението за борба с ересите (канон
3), което задължавало светските и църковните
власти неуморно да преследват еретиците. Текстът
на този канон послужил като юридическо основание
за учредяването на инквизицията. Така в 1215 година
се поставя нейното начало. Следващите папи
доразвили тази нова система, създавайки ордени,
които да извършват мръсната работа, и заставяйки
императорската власт да приведе в действие
църковните решения.
Участието на
Фридрих II и Луи IХ в преследването на еретиците
създало благоприятни условия за учредяването на
инквизиционни трибунали, които действали под
непосредствения контрол на папския престол. На 20
април 1233 г. папа Григорий IХ възложил на ордена на
доминиканците преследването на еретиците във
Франция. Доминиканските монаси имали
неограничени пълномощия за преследване на
еретиците. Те постепенно се превърнали в тайна
папска полиция, която можела при желание да
причисли към еретиците не само непокорните, но и
недостатъчно усърдните в своята омраза към
ересите епископи. В 1252 г. папа Инокентий IV издал
була, която оформила създаването на
инквизиционни трибунали и им разрешила да
прилагат мъчения. Булата учредявала в епархиите
специални комисии за борба с ересите, състоящи се
от 12 правоверни католици, двама нотариуси, двама
или повече служители, възглавявани от епископа и
двама монаси от просешките ордени. На комисиите
се възлагало да арестуват еретиците, да ги
разпитват и да конфискуват имуществото им.
Светската власт и всички вярващи били длъжни да
съдействат на тези инквизиционни трибунали.
Инквизиторите били подчинени единствено на
папата. Те притежавали неограничени права. Никой
освен папата не можел да ги отлъчва от църквата
за престъпленията, които извършвали в работата
си. Мъченията и наказанията били непрекъснато
усъвършенствани. Обикновените епитимии,
налагани от инквизицията, се състоели в четене на
молитви, посещение на храмове, пости, строго
изпълнение на църковните обреди, поклонение на
свети места. Били тежки, защото трябвало да се
извършват много пъти. Имало и унизителни
наказания - носене на знаци на позора, въведени за
първи път от св.Доминик през 1208 г. и
"усъвършенствани" от по-късните
инквизитори, във вид на големи платнени
червеникаво-жълти нашивки във формата на кръст.
Осъденият бил длъжен да носи позорните нашивки в
къщи, на улицата и на работа до края на живота си.
Друг вид наказание били "показните".
Осъденият, гол до кръста, бил бичуван от
свещеника пред целия народ в църквата по време на
богослужението, както и на религиозните процесии
и празници. Доживотният затвор бил още по-тежко
наказание. Той се предлагал в три разновидности:
каторжен - затворникът бил държан в единична
килия с окови на ръцете и краката; строг тъмничен
- затворникът бил държан в окови само на краката;
обикновен - затворникът бил държан в обща килия
без окови. Осъдените получавали за храна само
хляб и вода, а за постеля служел само наръч слама.
Те можели да бъдат посещавани единствено от
правоверни ревностни католици. За
най-непокорните еретици, които не се отказвали от
своето учение, инквизицията предлагала кладата.
На осъждане подлежали и живите, и мъртвите -
децата на последните нямали право да наследят
имотите им. Хиляди погубени жертви тежали на
съвестта на различни човешки чудовища. Някои от
тях били провъзгласени от църквата за
"император на мъчениците" и издигнати в ранг
на светци.
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
